През първите две седмици на ноември държавните глави на над 100 държави се събраха в Глазгоу, Шотландия, за да участват в ежегодната среща за обсъждане на измененията в климата, организирана от ООН.

Вени Кожухарова е посланик за климата по проект „Game On| Don’t let climate change end the game!“, живее в Глазгоу и работи по градските политики за справяне и адаптация с климатичните промени в Шотландския алианс на градовете. Като човек с интерес по темата, присъствал на COP26, тя споделя своите впечатления в този текст.

През първите две седмици на ноември държавните глави на над 100 държави се събраха в Глазгоу, Шотландия, за да участват в ежегодната среща за обсъждане на измененията в климата, организирана от ООН. Срещата COP26, която бе отменена веднъж заради Ковид пандемията, бе наречена най-важната среща за измененията в климата, откакто Парижкото споразумение се подписа през 2015 г. Тя обозначава момента, в който държавите трябва да представят конкретни стъпки, които ще предприемат, за да постигнат целите, които си поставиха преди 5 години. Джон Кери, специалният посланик за климата на САЩ, нарече събитието „последната, най-голяма надежда за света да се справи заедно с климатичните изменения“ – последен шанс на държавите да представят планове, които биха могли да са достатъчно амбициозни, за да предотвратят преминаването на критичната точка от 1.5 градуса на земната температура.

Конференцията е уникално по рода си събитие, тъй като предоставя пространство за дебат и преговори както на големите икономически сили като САЩ, Великобритания, Европейския съюз и Канада, така и на по-малки държави, като например тихоокеанската държава Тувалу и Малави. Един от най-запомнящите се моменти от събитието бе речта на външния министър на Тувалу, Саймън Кофе. Той се обърна към останалите държавни глави, застанал до колене в надигащата се вода, която заплашва да погълне държавата му, ако поставените цели не са изпълнени и ако останалите страни не са достатъчно амбициозни в плановете си.

През първата седмица на преговорите множество световни лидери пристигнаха в Глазгоу – много от тях с частните си самолети, макар и в противоречие с целта на конференцията, което доведе до критики на активисти. Държавните глави дадоха сериозни обещания, например това до 2030 г. да прекратят и дори да обърнат хода на процеса на обезлесяване. Споразумението бе подписано от над 100 държави, включително и Бразилия, в която се намира един от най-засегнатите райони: Амазонка. Приятна изненада бе и обещанието на Индия, един от най-големите световни замърсители, да достигне въглеродна неутралност, макар и чак през 2070 г. Друг съществен пробив бе и сделката между Европейския съюз и САЩ, които се съгласиха да намалят емисиите на метан – един от най-мощните парникови газове, с 30% до 2030 г.

За съжаление, макар и да имаше поводи за оптимизъм през първата седмица на преговорите, завършекът на преговорите не беше толкова позитивен. Извинявайки се за изменението, добавено в последната секунда от Индия и подкрепено от Китай, Алок Шарма, великобританският президент на КОП26 едва сдържа сълзите си. Изменението, което бе направено в събота – ден след официалното приключване на преговорите, отслаби първоначално по-амбициозния Глазгоуски климатичен пакт, както споразумението стана известно. Ангажиментът да бъде преустановена употребата на въглища бе заменен с по-скромното „намаляване на използването на въглища. Тази наглед малка промяна всъщност означава нещо много по-голямо: тя позволява на най-зависимите от въглища държави, най-големите замърсители, да продължат да работят както преди.

Събитието понесе и други критики – бе наречено “най-ексклузивният KOП досега’, тъй като много от делегатите бяха помолени да не присъстват физически на събитието, а да го гледат онлайн поради твърде голямото струпване на хора,  макар и вече да бяха пътували до Глазгоу. Също така активисти и коренни народи не бяха допуснати до Синята зона, където се състояха преговорите, тъй като за първи път там не бе позволено присъствието на наблюдатели. На всичкото отгоре се оказа, че всъщност най-голямата делегация на конференцията е тази на представителите на сектора за изкопаеми горива, които лобираха зад затворените врати на Синята зона. В отговор на това, в средата на преговорите, над 100 000 души взеха участие в огромен протест – един от най-значимите моменти на конференцията. Хора на всякаква възраст и от целия свят блокираха Глазгоу, шествайки рамо до рамо, като искането им беше просто – да бъдат чути всички гласове и най-вече на тези, които са най-засегнати от климатичните промени. 

Какво следва? Глазгоуският климатичен пакт бе отслабен в последния момент, макар и да донесе лъч надежда. Оказва се, че може би все пак е по-рентабилно да бъдем устойчиви – което може и да накара големите замърсители да обърнат внимание на зелените политики. По-важното, обаче, е, че активистите и младите хора дават все повече и повече гласност на желанията си да живеят в един по-устойчив свят. Като се има предвид колко често световните лидери споменаха “бъдещите поколения” в речите си, може би все пак това ще ги накара да приемат изпълнението на целите си не просто като избор, а като необходимост.